Днес се навършват 108 години от рождението на големия писател Никола Вапцаров.
Роден на 7 декември 1909 г. в град Банско, в семейството на войводата на ВМРО Йонко Вапцаров и учителката Елена Везева. Израснал в такава среда, той наследява литературния талант на майка си. Първо учи в гимназията в Разлог, а след това в Морското машинно училище във Варна, което по-късно е наречено на негово име.
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка “Моторни песни”, която оставя много важна следа в литературата. Същата година е интерниран в лагера Годеч заради набирането на подписи за т.нар. “Соболева акция”.
Година по-късно е освободен. Става ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП, която се занимава с антифашистка дейност. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и разстрелян още същата вечер. Вапцаров до последно остава идеалист, вярващ в утопичната мечта за по-добър живот на цялото човечество.
Нека си припомним някои от неговите произведения със следните откъси:
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Крото ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.
– “Прощално” (на жена ми)
***
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога.
…
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по мъдър?
…
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
– Из “Вяра”
***
Работиме много
работим от сутрин до здрач.
Но хлябът е малко,
но хлябът не стига деца.
…
Послушайте, малки,
послушайте,мънички мои.
така е днес,
навярно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже няма с какво,
ето нà:
ше ви нахраня
със вера.
– Из “Не бойте се, деца”
***
Ний спориме
двама със дама
на тема
“Човекът на новото време.”
…
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
“Ужасно! Ужасно! – Разказвате
сякаш
като че там сте били!”
Какъв ти тук ужас?!
Той пеел човекът. –
Това е прекрасно, нали?
– Из “Песен за човека”
***
Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Вечер светят звездни полилеи
и гаси ги сутрин светъл ден.
…
Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми трябва свобода и хлеб.
– Из “Родина”
***
Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей
…
Дори през безнинните пари,
през пласт от стоманни ята
тя иде. Вратите разтваряй
и бодър срещни пролетта.
– Из “Пролет”
***
Какво ще ни дадеш, историо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхма неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
…
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
…
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
– Из “История”
***
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз.
Какво тук значи някаква си личност.
– Из “Борбата е безмилостно жестока”
***
Ти помниш ли
морето и машините,
и трюмовете пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк
не хвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?…
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празнитехимери…
– Из “Писмо”
***
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
– Из “Земя”
***
Народът – прост,
живота – тежък, скучен.
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.
– Из “Завод”
***
Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата
се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би…
– Из “Двубой”
***
Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
– Из “Огняроинтелигентска”
