Тя е художничката, рисувала най-много себе си. Може би това е вик за помощ в болката й, от която всъщност се раждат повечето красиви неща в 47-годишния живот на Фрида Кало.
Родена в Мексико на 6 юли 1907 г., на 18 години Фрида преживява тежка катастрофа, която й оставя белези за цял живот и я обрича да доизживее годините си в почти постоянни болки. Фрида Кало често е на легло или принудена да стои у дома, започва да рисува от скука и от самота. Новото й поприще я среща с големия художник Диего Ривера и от това се ражда една от най-страстните, болезнени, но всеотдайни любовни истории в света на изкуството. Двамата си изневеряват, вбесяват се един друг, но и се грижат един за друг.
Фрида се омъжва за Диего Ривера два пъти.
И въпреки това казва за него: “Диего не е съпруг на никого и никога няма да бъде, но той е страхотен приятел.” Тя някакси успява да преглътне многобройните изневери на 20 години по-възрастния Ривера, като една от авантюрите му е със собствената й сестра. Въпреки всичко, двамата остават заедно до смъртта на Фрида през 1954-а. Голямата мексиканска художничка си отива в така наречената “Синя къща”, която е и нейният роден дом.
“Диего беше всичко – мое дете, мой любовник, моята Вселена.”
“Обичам те повече от себе си и въпреки, че не ме обичаш по същия начин, все пак ме обичаш, нали? А ако не, аз винаги ще нося надежда и това ще ми стига. Обичай ме малко. Аз те обожавам.”
Viva Pamela, която отново възкръсва от пепелта
“Преди смятах, че съм най-странният човек на света, но след това се замислих, че има толкова много хора на света, трябва да има някой като мен, който се чувства странен и грешен по начина, по който и аз се чувствам. Можех да си я представя, че и тя мисли за мен понякога. Е, надявам се, че ако има някой такъв, който чете това, ще разбере, че аз съм тук и съм точно толкова странна, колкото теб.”
“Нищо не е абсолютно. Всичко се променя, всичко се движи, всичко се върти, всичко лети и все някога си отива.”
“Пиех, защото исках да удавя мъките си, но сега проклетите неща се научиха да плуват.”
“Не съм болна. Разбита съм. Но съм щастлива, че съм жива, за да рисувам.”
“В крайна сметка, ние можем да постигнем много повече, отколкото си мислим, че можем.”
“Нищо не е толкова ценно, колкото е смехът.”
Живот, пречупен под тежестта на изневерите: Деми Мур
“Иска ми се да правя всичко зад пердето от “лудост”. Тогава щях да подреждам цветя по цял ден, да рисувам, да ме боли, да обичам, да се смея на чуждата глупост и всички ще казват: “Горката, тя е луда!”. Щях да изградя свой свят, който да е в съгласие с всички други светове. Денят, часа или минутата, в която живея щеше да е моят и на всеки друг — моята лудост нямаше да е бягство от “реалността”.
“Искам да съм в тъмнината ти.”
Убийствена страст, но нито един оргазъм – Мики Рурк и Каре Отис
