Когато видях за първи път изложбата на Бил Оуенс – Suburia, now and then, си помислих, че фотографиите са дело на човек, който има изострено чувство към обществото и заобикалящите го обстоятелства.
Представях си един твърде сериозен мъж, интелектуалец, който би говорил с часове за особеностите на изкуството, към което се числи. Това, което разбрах от разговора с Бил обаче, който бързо прие приятелски тон, е, че той е един изключително позитивен, земен, отворен към радостите на живота човек, който обича да снима без предварителна постановка… Защото харесва спонтанното общуване с хората и защото е открит, както ще се убедите, до крайност. Той не се страхува да разказва за личния си живот, дори го прави смело, не се притеснява да говори за провалите си, въпреки че в цялостната картинка на живота му те изглеждат твърде малки. Няколко думи с него, ще ви усмихнат. Както направиха с мен.
Хората познават работата ви като фотограф… Разкажете ни повече за себе си!
Мога да ви разкажа множество забавни истории от личния си живот. Женен съм за сицилианка от 20 години, преди този брак имам друг и две деца от него, между първия и втория си брак имах сериозна приятелка – 10 години. Опитът ми с жените е доста богат. Около Коледа дори написах кратка поема, която озаглавих: „Шофирайки с двете ми съпруги“. (Шофираме си, JPS-ът казва „завий наляво“, а тя – жена ми, дава десен. JPS-ът продължава: „може би трябва да завиете“, а тя – направо. Седя си аз на задната седалка и мисля: Време е за Съпруга №3.)
Помните ли конкретен момент или случка, която ви тласна към фотографията?
В колежа следвах педагогика, но посещавах също курс по фотография. Бях среден като успех студент. Когато си на 20, не гледаш много сериозно на живота, мислиш само как да се напиеш и да излизаш с различни жени. След колежа опитах да постъпя във военната авиация, да замина за Виетнам и да се боря за „свобода“. Може би, за щастие, не успях да издържа теста. После се ожених, със съпругата ми се присъединихме към Корпуса на мира и бяхме изпратени като учители в Ямайка. Тогава за първи път взех апарат със себе си и разбрах колко естествено се чувствам в тази позиция. След Корпуса на мира заминахме за Европа. Вече бях ходил там, бях учил във Франция – цели три нещастни дни, но и в това не ми провървя особено, имал съм много провали в живота си. В периода на Корпуса на мира усетих, че искам да бъда журналист, фотожурналист за National Geographic или друго подобно издание. Не харесвах особено колежа и сериозността, която си придаваха т.нар. арт студенти. Извън сградата му се случваха бунтове срещу войната във Виетнам, бяха доста смутни времена в Америка. Аз самият участвах активно в антивоенните протести, бях навън заедно с хората, правех реални снимки. Може да видите част от тях на личния ми уебсайт. Не исках да се занимавам с изкуство, а да бъда документален фотограф. Това е различен жанр от арт фотографията. Учих около година фотографската техника, работих във вестник, което на практика си е ежедневно снимане и развиване на тези умения.
Проектът Suburbia, now and then ви е спечелил сериозна репутация, какво ви вдъхнови да заснемете серия за живота в предградията?
Започнах да фотографирам тези градове и хора на различни празници – на Коледа, на Деня на благодарността, по време на партита за рождени дни, обществени сбирки, футболни срещи, такива неща. Направих серията като документален проект, защото не можех да отида при издател и да кажа: „Обмислям фотографски албум“, няма човек, който би могъл да действа по този начин, когато е само на 25 години. Отне ми около година да го планирам и заснема. Никога не съм се възприемал като папарак, не бих излязъл навън, опитвайки се да снимам някого без неговото знание. Харесва ми да общувам, аз съм доста социален тип човек, имам усет да комуникирам с хората, да им задавам въпроси, не ми допада да ги карам да позират, предпочитам да ги снимам в тяхната естествена среда.
Прочетете цялото интервю в следващия брой на Grazia!
Интервю: Невена Дякова
Снимки: Архив Бил Оуенс, Милано
Каква храна подхожда на различните вина
