Като типично „градско момиче” съм скарана със зелените неща. Не че не ги харесвам – напротив, отглеждам няколко зелени цветя в къщи (чиито имена ми се струват трудни за произношение, но пък изглеждат красиво) и обичам зеления цвят като част от интериора на някое атрактивно градско пространство…
Мечтите ми винаги са били свързани с разходки сред красиви архитектурни забележителности, музеи за модерно изкуство, зад чиито бели стени мирише на прясно сварено кафе или пък романтични вътрешни дворове на гурме ресторанти, в чиито менюта залагат на „зелените” съставки, а въздухът наоколо ухае на цъфнали пролетно-летни дръвчета.
Но откакто Кая и Тео се появиха в живота ми зеленото за мен има друго значение. Сега повече от всякога искам да прекарвам време извън ограничението на четирите стени. Да се излежавам под шарена сянка, с дъщеря ми и сина ми в скута, да похапвам пресни плодове и да слушам типичната мелодия, която парка обича да си подсвирква в летните дни.
Да бутам детския вседеход (както наричам нашето Mountain Buggy напоследък) по горски пътеки, или някъде в близост до морския бряг или просто да наблюдавам хоризонта от някоя станция под открито небе, мечтайки си за деня, в който малчуганите ще започнат да задават своите безкрайни въпроси за земята, близостта на луната, шума на морето, и всички онези неща, на които продължаваме да търсим отговори и като възрастни…
Събуждам се сутрин и представите ми за Кая и Тео вече не са свързани с обработени камък и дърво (пък било то и под формата на класически или модерен скандинавски дизайн), а с представата за боси крачета, обсипани с мокър пясък и почти реалното усещане за топъл вятър. После вместо „добро утро” духвам в косите на моите малчугани, надявайки се да им пренеса усещането за движение, което откритите пространства около нас проповядват. А те ми отвръщат с онзи типичен детски смях, който кара сърцето ми да препуска свободно… към мястото, където всичко изглежда възможно…
