Последните два месеца се оказват изключително забързани.
На 13 ноември 2013 Кая и Тео навършват годинка – организираме им първото парти в компанията на няколко мини приятелчета. Тео се чувства добре, Кая се притеснява, че някой друг внезапно е завзел територията й. Получават куп подаръци и, естествено, удостояват всеки един от тях с внимание равно на не повече от няколко минути.
Прибираме ги, за да им ги поднесем отново след време, когато старите играчки вече ще са им омръзнали. Две седмици по-късно и аз празнувам поредния юбилей в живота си – от онези, които е по-добре да не се споменават.
Да, същите, след които някак естествено ти идва да заличиш рождената си дата от страницата си във Фейсбук и от всяко друго място, което подло издава истинската ти възраст. Казваш си: „Добре, че съм млад по дух!”, и продължваш напред. После е Никулден. Поздравяваме кръстникът на Кая и Тео – Ники Кънчев. Изпращаме му дистанционно целувки и обич, тъй като носовете ни текат и не се чувстваме предразположени да празнуваме.
Тати също има имен ден – телефонът му звъни цял ден, а бебоците неистово искат да го превърнат в любимата си играчка. Това, че е обект, забранен за малките им ръце, го прави още по-интересен. Опитваме се да им отвлечем вниманието с нещо различно. Навън завалява първия сняг – обличаме Кая и Тео в космонавтчета и отиваме в парка. Те, ухилени до уши, потъват в бялата вселена на поредната първа емоция.
Горе-долу в този период започваме и подготовката за коледните празници.
Това е първата Коледа на близнаците, в която те оценяват, поне донякъде, присъствието на коледното дръвче в стаята, отрупаните му с червено-бели играчки клонки и миризмата на джинджифил и канела, която изпълва пространството. Вадя от шкафа симпатичния сив плюшен трол, с който Ники и аз се сдобихме много преди някога да разберем, че някой ден ще станем родители.
С Тео веднага стават приятели. Кая не му обръща внимание, но това е оправдано – тя е в еуфория – току-що е разбрала, че може да ходи… сама.
Още на стр. ii
