Коледите от детството ни винаги бяха бели. И винаги с аромат на чай.
Някакво вълшебство наистина се случваше и най-късно в последните, все по-студени дни на декември снежинките започваха да се сипят от небето.
Най-голямата радост! С още сънени очи, сутрин да погледнеш през прозореца и да видиш тихия им танц, под който вече няма асфалтирани улици, а бели пътеки.
За Коледа всички имахме шейни, а ръкавиците и чорапите ни винаги бяха мокри от игри. Вътре стояхме винаги с носове, залепени за стъклото на прозореца. Tам гледахме какво правят другите. Нямахме фейсбук и Instagram.
В кухнята винаги ухаеше на чай от лайка и липа, разбира се, собственоръчно събран и изсушен. На котлона подсвирваше чайник. За тези от нас с повече късмет, печката пукаше, през дупките на вратичката проблясваха пламъци и се разнасяше острият мирис на горящо дърво. Големите бързаха да затворят, за да не пуши в стаята. Разговаряха весело. А ние, докато без никаква мярка хапвахме портокали и шоколад, тръпнехме да пораснем и да се случи магията на живота.
Когато пораснахме, разбрахме, че се е случила и че е била бяла, с мирис на огън и липа, с мокри плетени ръкавички и топлите прегръдки на хората, за които до края на живота им щяхме да останем най-скъпото нещо на света.
И вие ли я помните такава?
