След една определена възраст всеки човек започва да трупа болезнения опит на “да-изпратиш–любим-човек-завинаги”. Моите спомени в тази област датират от детските ми години. Разделите са катарзисни винаги. А когато са очаквани, могат да трансформират душата ни много по-ефективно от всякакви терапии,книги, филми и прочее продукти на материалния свят, който толкова се старае да намери лек за душата…
Преди няколко години изпратих баща ми… Колкото и подготвена да бях от дългото му боледуване, месеци и години след това все още откривам по някой “последен” спомен, нещо за което никога не съм се сещала, откакто се е случило. И тези спомени ме осеняват. Скоро си спомних очите му на последния му рожден ден.
Наскоро бях при моя близка. Също болна от “лоша” болест. Гледам й очите, лицето. Слушам я. Израснала съм с нея, а сякаш за първи път я виждам по този начин – някак блага и окрилена. И изведнъж докато я гледах в огледалото за обратно виждане, прозрях защо се чувствам толкова странно.
Напомняше ми на баща ми. На приятелката ми, която си отиде от рак на матката на 19 години. На Пеци Гюзелев при последното му интервю в Град на ангели.
На родената с куп малформации малка Кадер от Шумен, (която независимо от лекарските прогнози успя да стане първокласничка и да се види с принцеска рокля, както си мечтаеше…и чак тогава да отлети). Трансформацията на духа явно започва да се случва още преди да сме спрели да дишаме.
Открих, че това е видимо! Хората, които очакват края на земния си път, започват да приличат на ангели, още преди да са си отишли от земята. Последните години от техния живот често стават най-важни за нашия, защото сблъсквайки се със смъртта научаваме невероятни неща за живота си. Това е подаръкът на ангелите, които ни напускат. А ние какво да им подарим?
Този текст го пиша с надеждата да помогна на онези, които са редом до своите близки и приятели, за които краят е обозрим. Независимо дали са общителни или са се капсулирали в болката и страха си, най-безценният дар, който можем да направим, е да поднесем присъствието си. Без да даваме съвети, без да правим анализ, без да се натрапваме. Да им благодарим за урока, който ни дават и… да продължим да се надяваме на чудо, дори когато те самите, земните ангели, са се отказали. Но най-важното е да сме някъде ТАМ, защото каквото и да показват – те го знаят.
Възползвам се от темата, за да ви представя едно момиче – Боряна. Тя е един от 204-мата болни от муковисцидоза българи. Към нея държавата се държи не като към ангел, а като към отлетял ангел. Все едно я няма. Средната преживяемост на хора с тази болест е 13 години. Боряна е на 27. И въпреки, че крехкият й организъм и жажда за живот оборва всеки ден бг статистиката, вече почти месец нито една болница не приема младата жена. Благодарение на своите приятели Боряна има лекарства. Просто трябва да й бъдат вливани в чиста стерилна среда. Дали някой от вас вижда ангелското в очите й? И дали би й подарил онова чудо, за което говорих по-горе?
