Нейният блог MayaEye е един от най-богатите архиви с професионални снимки на българските планини. Запознайте се с Мая – момичето, което преследва незабравими моменти извън асфалтираните пътища.
Не я наричаме блогър, защото в случая на Мая Къркаличева блогът идва в последствие, като място, в което да може да споделя вълнуващите кадри, родени от любовта й към планината. Мая се занимава с планинска фотография и, доколкото знаем, е единственият български фотограф, чиято снимка е сред опциите за декстоп фонове на Microsoft.
На 4 октомври, Мая ще разкаже историята си лично и ще помогне със съвети на всички, които имат интерес към фотографията и блогването – на конференцията #BringTheBloggers Vol.2.
Мая, разкажи ни първо малко за живота си, когато не си в планините. Фотографията ли е основната ти професия?
Когато не съм в планината, съм някъде на път между Пловдив и Банско. Това са и двете места, в които живея, съответно когато не снимам съм близо до семейството си, а Банско ми е “базов лагер”, от който мога да потегля нагоре във всеки момент. И да, основното ми занимание е планинска фотография, но не бих го нарекла професия. Приемам го като призвание и начин на живот.
Учила си журналистика. Какво те отказа от тази работа?
За щастие, никога не се захванах да работя нещо в тази сфера. Страната ни е на 111 място по свобода на словото, това говори достатъчно. Още от университета ни “учиха” как да манипулираме масата, но и как това върви неразделно със служене на властта. Все неща, в които не намирам себе си. Та реших да последвам вътрешният си порив, а той бе именно в това да откривам нови и диви места, далеч от асфалтираните пътища.
Какъв беше животът ти, преди да откриеш планината?
И преди планината пак пътувах много, но предимно по културни забележителности, градове, други държави.. Представете си живот на студент, който не намира удоволетворение от това, което учи, а само търси книги в библиотеката за далечни места като Тибет. Бих казала, че животът ми беше празен, някак без смисъл.
Според теб, какъв тип хора идват в планината, за да „останат“? И кой тип хора не успяват да се запалят по катеренето?
Не мисля, че става въпрос за тип хора, а за семенце, което носиш в себе си и именно планината е “катализаторът”, който му дава живот и разбираш, че това е което си търсил, за да растеш. Така се получава едно естествено сито. Мързеливите остават долу.
В твоята любов към планината е преплетен един много тъжен спомен – загубата на любимия ти човек. Навремето той ли те запали по планинарството?
Любовта към планината я имах преди срещата ми с него, но именно това е човекът, с когото “проходих” в дивото и опознах за пръв път много места.
Казваш, че планината е променила много неща вътре в теб и те е лишила от всякаква суетност. Промени ли се приятелският ти кръг?
Истинските стари приятели са винаги някъде там, дори и начинът на живот да се е променил и да не ги виждаш. А планината те среща с десетки, стотици нови хора, които можеш да опознаеш и с които да споделиш ценни моменти пъти по-бързо от коя да е среща в града. Там, горе, в суровите условия някак маските падат и веднага блесва същността на човека.
А кое дойде първо – планинарството или фотографията?
Първо бе фотографията, планинарството и придаде форма.
А от къде дойде идеята и потребността да имаш собствен блог?
Казват “Щастие е, когато е споделено.” Да живееш, откриваш и улавяш в снимки толкова много природна красота и всичко това да стои на хард диска в компютъра няма никакъв смисъл. Още през 2007-ма направих първата си фотографска страница във Flickr, 2009-тa последва mayaeye.com, който и до ден днешен е един от най-богатите визуални архиви на картини от родните ни планини.
Кои чужди блогове те вдъхновяват?
Не следя никакви блогове, а само прогнозата за времето. Така виждането и усещането ми за нещата от живота остава чисто и неповлияно от какви да е тенденции и хора на деня.
Довърши изреченията:
Все още търся… моменти, които никога не се повтарят.
Най-много ми тежи... раницата.
Когато не се будя в планината, се будя… в Пловдив или в Банско.
Последната книга, която ме докосна… “Дългата разходка” на Славомир Равич.
В планината най-хубаво е… да се събудиш на някой връх.
Аз съм… Мая.