Пишем тази статия, за да защитим любовта от нейния празник.
Защо бихме живели по-добре без Свети Валентин?
Любов и търговия са две неща, които не е мъдро да слагаме в едно изречение.
Плюшени сърца, близалки-сърца, сърца на клечка, мечета със сърца, мъжки боксерки със сърца, кексчета със сърца и като цяло толкова много неща със сърца преливат от витрините и сергиите на 14 февруари, че човек го хваща срам, че и в неговите гърди тупти нещо, послужило за първообраз на такова смазващо количество захарна и полиестерна продукция. И хем са ти смешновати и грозни тези планини от червени сърца, хем вътре в теб просветва съмненийце: дали пък няма да изглеждаш като безчувствен (или стиснат – или и двете) гъз, ако нищо не купиш и не подариш? Ако не направиш резервация в ресторант, който е по-така. Ако вместо да се бръкнеш за ново бельо (червено, не че е нужно да уточняваме), в тази тъй тържествена светивалентинска нощ ти скромно изгрееш пред своя Ромео в старите дантелени прашки. Вадиш тефтерчето и започваш да съставяш любовния шопинг списък, няма накъде.
Или пък се възползваш от готовите такива. Какво да му подариш, какво да ти подари, какво да си подариш, ен-на-брой неща, които да си купите, за да бъде празникът „незабравим”. И ако махнем всички неща, които трябва да се купят за Свети Валентин, какво ще остане от Свети Валентин? Вечеря и секс, ето какво.
Чувстваме се неловко, когато излизаме на вечеря и правим секс с напомняне.
Презумпцията, че трябва да те сръчкат, за да сложиш ново бельо и с мъжа ти да отворите бутилка хубаво вино си е обидна, ако позволите леко да драматизираме. Идеята на Свети Валентин да изглеждаме добре, да се храним добре и да правим секс е нещо като да ни се напомни, че трябва да си свалим гащите, преди да седнем на тоалетната чиния. Ако за такива неща ти трябва напомняне, значи работата се е разсмърдяла.
Ах, да. Червените рози…
Тук идва забавната част, макар че изпитваме и нотка жал към всички онези мъже с червена роза в ръка, които градските улици поемат по здрач на 14 февруари. Няма какво да се лъжем, всички имат леко засрамен вид. Опитват се да изглеждат непукисти, но повечето държат цветето надолу, стиснато някъде по-близо до тялото, докато с леко приведена стойка бързат към колата и се оглеждат наоколо. Много ясно, че да поднесеш цвете на жена не е срамно, било то и на твоята собствена. Проблемът е, че точно това цвете на точно този ден притеснително напомня позорен ален знак, че всъщност те е страх приятелката ти да не се нацупи, ако не й подариш роза. Или – още по-зле – че наистина харесваш Свети Валентин. Започваш да си представяш мъже, които говорят фалцетно, слушат Селин Дион и вечер още казват на мама в колко часа ще се приберат. Представяш си как хората наоколо си представят, че ти си точно такъв.
Някак мило е, че въпреки този ритник по кокалчето за самочувствието им, мъжете все пак пъплят към павилионите за цветя и понасят своята участ на стадо послушни розоносци, само и само момичето до тях да не се почувства пренебрегнато. Само че как след този явен акт на психологическо скопяване да очакваш мъжът да си изяде романтичната вечеря, да те гепи за косата като господин Грей, да те завлече в спалнята и да накара съседките да му се усмихват мазно, когато на другия ден се засекат на асансьора? Точно никак.
Любовта просто заслужава нещо по-добро. Тя е искрата на всичко, ражда самия живот, държи семействата заедно и така нататък. Ако ще има свой празник, любовта заслужава поне нещо по-оригинално. Истинският празник е вид сюблимност на определена емоция или ценност. Рози, уикенд на Банско, жартиери и нови прашки просто не са достатъчно уау. Плюшените мечета и сърца, които те даряват с пресен аромат на китайска фабрика са си направо кофти. Склонни сме да приемем Свети Валентин просто като празник на любовното клише. Иначе цялата му ресторантско-дантелена еуфоричност е като безвкусен майтап с истинската любов, която няма да сме далече от истината ако кажем, че осмисля съществуването на хората въобще.
Любовта заслужава да я оставим на мира. Ние и без това вече сме я набъркали в лъхаща на развалено медийна попара. Ефирът клокочи от истории за любовта на футболисти и миски, която цъфти най-добре във фейсбук и в Дубай, за любовта, от която се купуват чанти, палта и обувки и от която се раждат коко- и динкодиневчета. Горката любов. Достопочтените семейства Божинови, Гущерови, Бередин и аналогичните им отдавна са я отстреляли като енот и са си я закачили на стените във Фейсбук, редом със снимки от Мавриций в малки дрехи с големи лога. Любовта е уморена и сигурно ни е малко сърдита. Да я оставим на мира. Да започнем с онова бутонче на компютъра, на което е нарисувано кръгче, прекъснато с една вертикална чертичка в горната част. Да не си снимаме розите и чиниите със суши.
По света има пръснати толкова много парченца любов – като невидимите стъкълца от огледалото на Снежната царица – но докато се мъчим да ги излъскаме за пред другите с недотам чисти ръце, само ги замазваме. Ако сте щастлив човек и в живота ви има любов, не й завързвайте червена панделка и не я носете под мишница като чихуахуа.
Отидете някъде на разходка – само двамата.
Кой тип лудост е вашата?
Не отвръщайте, когато ви обидят
Снимането на селфита официално влезе в учебника по медицина
Не бъдете мултифункционални