Днес се навършват 137 години от рождението на Йордан Йовков, познат още като Майстора на късия разказ.
За своя сравнително кратък живот – писателят умира на 56-годишна възраст, той оставя много мъдрост и вдъхновяващи мисли, които и до днес са непреходни. “Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто”, категоричен е Йовков до последния си дъх. Нека си спомним за големия писател с някои любими откъси и цитати от прозведенията му:
“Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” – из “Женско сърце”
“Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.” – из “Албена”
“Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!” – из “Шибил”
“Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?” – из “Вълкадин говори с бога”
“Серт жена!” – помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимия има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката.” – из “Чифликът край границата”
“Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.” – из “Албена”
“Но усмивката на тая жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му.” – из “Индже”
“Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати.” – из “Вечери в Антимовския хан”
“Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време.” – из “Чифликът край границата”
“Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.” – из “Другоселец”
“Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!” – из “Серафим”
“Той не умря, защото,както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко й се надяваме.” – из “Песента на колелетата”
“Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка.” – из “Ако можеха да говорят”
“А Божура стоеше на скалата. В ума й нямаше мисъл, пред очите й беше тъмно, не виждаше водата, не чуваше плясъка й. По едно време детето зад нея проплака. Тя трепна и жалостта, която беше се спряла като буца в гърдите й, изби навън, сълзите и рукнаха. Заплака за първи път през тоя страшен ден. И сълзите й течаха, ставаше й леко. И мракът пред нея се разведряваше, водата ставаше светла, тиха, прозрачна като стъкло. Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли глъбини изплава образът й, а до него друг — образът на Василча. Той е млад, той е хубав, гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата…” – из “Божура”
“Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората.” – из “Песента на колелетата”