Желанието ми да спазя първоначалния си замисъл за стайлинг (без претенции за перфектен такъв) беше напълно провалено. При опита ми да понаместя я някоя бандана, я някой каскет, децата наддаваха неописуеми писъци, предизвикани от факта, че смущавам изследователската им мисия в това неочаквано и ново за тях пространство.
Моето напрежение, продиктувано от неуспеха ми да ги задържа на едно място, бързо се прехвърли върху тях и нещата започнаха малко по малко да излизат от контрол.
Тогава се намеси Калина – с няколко жеста тя нулира напрежението, успя да привлече вниманието на хлапетата, а след малко имаше и първите няколко кадъра. След тях, като че ли и децата разбраха, че се случва нещо необичайно, което съсредоточава цялата енергия на хората в помещението към тях и взеха решението да съдействат.
Вместо това имахме естественото намръщено личице на Тео, който явно в този период от живота си все още бърка значението на емоциите – полуизненаданата, полуразплакана физиономия на Кая, моята разхвърляна във всички посоки коса и небрежната тишъртка на Ники /която замени официалния за фотосесията топ поради високата температура в студиото/.
И макар да не прилича на пощенска картичка, резултатът за мен беше изключително чаровен. Преживяването също!