Петя Дубарова ще си остане завинаги млада. Завинаги на 17.
Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. Но тя предпочита да отнеме живота си. Няколко месеца преди рождения си ден Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:
„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“
Никой досега не е успял да разгадае истински посланиетоя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко създание предпочита да си отиде от живота, вместо да продължи да твори прекрасните си стихове.
Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.
20 цитата, които ще променят начина ви на мислене завинаги
Нека си припомним някои от тях:
Доброта
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!…
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
Известни писатели за смисъла на човешкия живот
Нощ над града
Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.
И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.
Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.
Време
Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!
Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.
Мъдрост от цял свят за старостта
Мисли в час
Омръзна ми да бъда все послушна –
да слушам и мълча, да бъда в час
и само химикалът ми да шушне
по бели листи със мастилен глас.
Омръзна ми контролни да ме дебнат,
а после в мисълта ми да тежат,
да бъда груба, нервна и враждебна
дори и с мама някой път.
Омръзна ми да бъда черно-синя,
в престилка като прилеп – с нощен цвят,
и с чувството на грешна монахиня
да нося в себе си мечта за свят
тъй пъстър, както всъщност е дъха ми
в момичешката своя дълбина.
Гимназията всекиго измами,
от всеки взе по капка светлина…
Разбирам, че съм зла, неблагодарна…
Но блика пак звънецът сив мажор.
Той идва срещу мен самоуверен
да продължиме вечния си спор.
Тайна
И облак сивкав като миша дупка
пак погледа ми приютява тихо,
от мойта длан – разчупена черупка –
изтича въздух снежнобял и стихов.
Във чашите на моите зеници
се плисва нещо чуждо, непознато
и сиви, като мене тъжни птици,
пробождат ме с върха на свойто ято.
Но моят стих, от зима неизпръхнал,
ще метне на гърба ми свойто лято
и аз стихотворение ще стана,
от никого нечуто, неизпято.
Тогава ще се вмъкна във пиеса
на някоя от сцените, сияйна,
ще бъда най-безавторна, щастлива,
ще бъда просто малка тайна.
20 цитата, които ще ви дадат сила в труден момент
Ела сега
Нагази голо лятото в морето.
Изхвърли всички мъртви водорасли.
Разстла нов пясък в дъното, където
седефите като деца са расли.
Изопна фарът мъжкото си тяло
и някакво желание се пукна
в окото му от блясък натежало…
. . . . . . . . .
С внезапен скок към дъното се мятам.
Гребат вода ръцете ми изкусни.
И сякаш дишам под водата
с амфибийни гърди, с делфински устни.
Под мен зелени кръгове светлеят,
но пулса ми нагоре се катери.
Пристанища в минор сиренно пеят.
От техните разтворени артерии
тече мазут, изтича смърт в морето.
Плачи ти, лято – бъдещо сираче!
Ела сега, спасителю поете,
не с лист и молив, не за да заплачем!
(Как лесно е да плачеш върху листа!)
Побързай, братко! Да заключим нека
отровата и силата нечиста,
която е обхванала човека!…
