Спомняте ли си времето, в което помнехме наизуст домашните номера на най-добрите си приятели, а когато бяхме навън, трябваше да открием уличен телефон, за да се обадим на някого?
Мобилните телефони вече са част от живота ни повече от десетилетие, а днешните тийнейджъри вероятно не могат да си представят света без Facebook и Viber, но имаше време, в което комуникацията беше друга, а нито интернет, нито обажданията ни бяха безжични.
Чакахме приятелите си пред дома в часа, в който сме се уговорили да се видим.
Планирахме разговорите си с най-добрата си приятелка или гаджето си така, че да сме у дома и да вдигнем първи телефона, когато звънне.
Разчитахме на семейството си, за да ни кажат, ако някой ни е търсил, докато ни няма.
Радвахме се безумно, ако в стаята ни също има телефон, а не се налага да говорим от кухнята или хола.
Правехме си снимки не с телефон, а с фотоапарат с лента и се вълнувахме, докато чакахме да бъдат проявени във фотото.
Проверявахме програмата за киното във вестника.
Разбирахме всички новини от телевизията.
Слушахме музика основно от MTV и VH1.
Когато отивахме на непознато място питахме случайни минувачи за посоката, а не я търсехме в Google Maps.
Ако приятелите ни заминеха да живеят в друг град, това автоматично значеше, че няма да можем да си говорим толкова често с тях, защото междуградските разговори бяха скъпи.
Притежавахме импулсни карти за разговори от улични телефони.
Търсехме номера на фирми и институции в телефонния указател.
Записвахме номерата си в лексикони, за да можем да се чуваме с приятелите си през лятото.
Дразнехме родителите на приятелите си, събуждайки ги от следобедния сън през уикенда или прекалено рано сутрин.
Умирахме от скука, докато чакахме на опашката в магазина или пред зъболекарския кабинет.
Налагаше се да изпълняваме уговорките си, тъй като нямаше как да изпратим съобщение в последния момент, че всъщност няма да дойдем.
А когато закъснявахме, не можехме да кажем, че “идваме след 5 минути”.
В училище си пращахме истински бележки, вместо съобщения.
С притеснение чакахме родителите ни да ни вземат, чудейки се дали не са забравили за уговорката.
Знаехме наизуст номерата в службата на родителите си.
Налагаше ни се да си говорим общи неща с родителите/братята/сестрите на приятелите ни, когато те вдигнат телефона.
Обаждахме се на родители или роднини всеки път по едно и също време, в случай, че живеехме в друг град.
Не знаехме какво правят приятелите ни през свободното си време, тъй като никой не се “тагваше” къде е и с кого.
Постоянно понасяхме забележки, че държим линията заета.
Подслушвахме разговорите на другите у дома.
Когато пътувахме със семейството си, никога не знаехме какво правят приятелите ни, докато нас ни няма.
