Невена Басарова е една от онези жени, на които още в първите минути след запознанството искаш да узнаеш “тайните”.
Тя мисли и говори бързо, толкова, че собствената ти мисъл сякаш подтичва след нея. Има двама сина, работи много и с хъс, а шансът да я хванеш уморена, мрънкаща и без усмивка е нищожен. И цялата тази амбиция и енергия за успех малко куриозно са се наместили в същността й на рафиниран и търпелив учител, истински любящ към децата.
Трябва да има “тайна”…
Много вероятно е вие вече лично или задочно да познавате Невена като създател на Първата детска академия за добри обноски, на която е посветила труда си в последните няколко години. А вече и като автор на книгата “Детска академия за добри обноски”, която в момента е най-търсеното заглавие на книжен център “Гринуич”. В тази нейна мисия вдъхновители и двигатели са собствените й деца. Има обаче и един Учител – пътят.
Пътуванията на Невена не са точно онези, по които се увличат повечето красиви жени, родени по нашите географски ширини. Не се завъртат около шопинга, залезите и добре изстуденото просеко. Невена често пътува сама и избира отдалечени места, където сякаш съзнанието ти се хвърля необезопасено в пропаст – толкова различно живеят местните хора, често и с много по-малко, отколкото тук си представяме.
Целта й е да се променя и да се изгражда. “Много пъти съм си мислила, че наистина ще умра, когато изгубя тази своя страст”, откровена е Невена. Която днес споделя с нас някои от своите уроци, научени, когато земята под краката ти е разклатена. Понякога – буквално.
“Пътуването ми е страст.
“Ама ти сериозно ли?! Че кой не обича да пътува?!”
Чувала съм го от много хора, но на мен наистина ми е страст. Онази искрица вътре в мен, която ме пали и ме кара да мечтая и бленувам. Когато пътувам, аз не просто си доставям удоволствие. Аз намирам себе си. Не че съм се изгубила, но по Пътя виждаш онези детайли, които уютът на дома, удобствата на офиса, ароматът на кафе, познатите закуски, успяват да скрият. Детайли, които са нови и виждам за първи път или такива, които познавам добре, но успявам да си припомня.
Обичам да чета книги и като много хора имам слабост към пътеписи. Тези красиво написани истории често са придружени с живописни снимки, които сякаш те пренасят на местата, за които четеш.
Но когато го преживявам, усещането е… несравнимо. Помните ли древногръцкия философ, който казва, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река? Същото е и с местата, които посещаваме. Всяко от тях виждаме по начин, различен от този, който ще видят останалите. Дори и, смея да твърдя, ние самите можем да бъдем различни хора.
Ако отида в Бразилия след труден личен период, когато се чувствам все още слаба и провалена, може би няма да усетя красотата на природата. Може би бездната на Игуасу ще ме накара да се почувствам още по-самотна. А ако го погледна с очите на влюбена и щастлива жена, на победител, ще ми се стори най-красивото място на света. И ще се гмурна във водите на Игуасу, един от най-живописните водопади, прегръщайки приключението… Нещо, което никога няма да забравя.
Пътят е велик учител. Сенсей, както биха казали японците. Строг, но винаги готов да ти даде още и още. За да те научи. За да се научиш.
Като изкачването на Торес дел Пайне в Патагония. Ставаш сутринта в 4 в едно най-обикновено утро и тръгваш. Десетки километри с тежка раница и водоустойчиви дрехи. Нагоре и все нагоре. Започва да вали, има бурен вятър, мъглата е непрогледна, губиш следите… Качваш километри, които сякаш са малко – десет, дванадесет, петнадесет, а всъщност ти се струват стотина. И търсиш върха. Чувстваш се изтощен, водата за пиене ти е свършила и се оказва, че дрехите ти въобще не са водоустойчиви… мокра съм до кости…
Срещам хора и ги питам “Далече ли е върхът?”. Те ми казват “Близо е”, за да ми дадат сили. Но когато аз се изкачвах, никак не ми се струваше близо. Урррааа!!! Качих се. И знаете ли какво? Нищо не видях. Имаше такава мъгла, та чак прехвърчаха снежинки. Дали се разочаровах ли? Дали се ядосах? Не. Никак дори. Почувствах се магично, защото си представях това, което бях виждала на снимки в пътеписите.
Никой няма да снима Торес дел Пайне в мъгла, защото няма да се види нищо. А аз стигнах там. Почувствах се специална, защото го видях по начин, по който никой никога не го е снимал и отнесох този спомен със себе си. Това е един от най-добрите уроци на Пътя в моя живот – да отидеш, за да видиш нещо, да не го видиш, но да го помниш цял живот.
Мачу Пикчу беше една сбъдната детска мечта. Когато бях дете, имаше едно филмче – “Тайнствените златни градове”. Толкова много бях гледала за кондорите, за съкровищниците, за конкистадорите, а сега щях да отида там, да се изкача до върха на Уайна Пикчу. Предупредиха ме – има хора, които не се връщат оттам. Не, аз няма да бъда от тях. Инка трейл, както те го наричат, е едно от най-специалните за мен места. Беше невероятно! Когато се изкачих на върха и видях малкото село долу, както и стълбите, по които трябваше да сляза, си казах “Не, не. Това не е възможно”. Тези от вас, които са посетили това място, много добре знаят, че те са абсолютно необезопасени и че ако се разсееш само за миг, ще паднеш в пропастта.
Помислих си за шестгодишното ми дете, което ме чакаше у дома. Дадох си сметка, че мога да изгубя живота си. Не съм човек на силните изживявания. Разбрах го в Коста Рика, по време на канопи тур, един от най-дългите в Южна Америка, два километра и половина, сред дъжд, вятър и мъгла. Беше адреналиново и страховито, но не чак колкото Мачу Пикчу. Казах си, че имам още уроци да уча по Пътя. Този беше, че не съм безразсъдно екстремна.
Друго пробуждащо преживяване беше земетресението в Наска – 6,5 по Рихтер. За първи път в живота си бях на земята, навън, а не в сграда. Уж не би трябвало да е толкова страшно, но земята се разцепи, дървета падаха, хора пищяха. Беше страшно. Няма да ви лъжа, уплаших се много. Не мога да се правя на герой. Пътят ме научи, че никой не може да се мери с могъществото и силата на природата.
Спомням си, че когато бях там и си говорих с местните (едно от любимите ми неща, когато пътувам), те ми казаха, че съм в много луксозен хотел, защото имам вода за по няколко часа на ден. Обикновените хора там имат вода само за един час на ден и тя е дъждовна – от контейнери и казани. Замислих се за суетата на света, в който аз живея. За високите токчета, за скъпите маркови тоалети, за луксозните коли, изисканите ресторанти. Почувствах се миниатюрна и смешна. Засмях се на себе си.
Много различно беше преживяването ми в Япония. Хората там работят, работят, работят. Готови са да направят всичко, за да ти помогнат. Докато се опитвах да изляза от лабиринта, който те наричат метро, попитах за изхода един възрастен японски господин, вървящ в друга посока. Вместо да ме упъти и да ме остави да се оправям сама, той вървя половин час с мен, за да ми го покаже и беше много доволен, че ми е помогнал. Колко ли европейци ще го направят?
Японците са изключително мили хора, които не са си оставили възможност да бъдат щастливи. По статистика, когато аз бях там през 2017 г., 80% от тях се определяха като най-нещастната нация. Само учат и работят. Срамуват се да си вземат отпуска, защото техните колеги ще работят вместо тях и ще ги помислят за несериозни. Ходят с маски, за да не заразят останалите в офиса и да не изпитат вина, защото те страдат. Те са успешни, много напредничави, чисти и спретнати, но не са щастливи. Поне аз не го видях, не го усетих. А нали казват, че щастието личи отдалече…
Япония е в пълен контраст с Южна Америка.
В Южна Америка хората танцуват, пеят, заговарят те и се снимат с теб (макар някои да вярват, че ако ги снимаш, отнемаш част от душата им).
Не е дружелюбно да гледаш японците в очите, но да гледаш един южноамериканец и да го попиташ как е и кой е се счита за учтиво. Те танцуват и са щастливи, макар да са бедни. Попитах хората, с които се срещнах, защо са толкова щастливи, щом са толкова бедни. Те ми отговориха, че могат да бъдат и по-богати, но имат всичко, от което се нуждаят, и така им е добре.
Това е един невероятно мъдър и ценен урок! На мен ми е добре с това, което имам, стига да мога да се усмихвам, да танцувам, да говоря с теб.
Пътуванията учат. Пътуванията променят. И знаете ли, много пъти съм си мислила, че може би наистина ще умра, когато загубя тази своя страст. Страстта да пътувам, да изучавам света, да се променям, да се изграждам… Какво е човекът без страст? Страст, която да ме усъвършенства, която да ме прави по-добра и която да ме вдъхновява да направя нещо различно, когато се прибера у дома. Да създам първата детска академия за добри обноски и да уча деца и родители на етикет и емоционална интелигентност. Да напиша книга за доброто и обноските. Да напиша статия за уроците, които научаваме по Пътя. И най-вече – да нося тези уроци в себе си. Да излизам смело на улицата, без грим и без да обръщам внимание на изнервените хора, защото в главата ми още звучи страстна бачата и ритъма на меренге и самба…”
