29-годишната американка Британи Мейнард, която нашумя с решението сама да сложи край на живота си, избра дата да го направи.
Британи ще си отиде от този свят на 1 ноември. Тя страда от злокачествен нелечим мозъчен тумор. След като научава диагнозата си, тя решава да посвети оставащите й шест месеца живот на каузата “Death with dignity” – закон, който позволява на терминално болни пациенти сами да решат да сложат край на живота си и да избегнат нечовешките мъки във финалната фаза на заболяването си.
В момента само пет американски щати дават това право,един от които е родният й Орегон. На 1 ноември, Британи ще приеме смъртоносни медикаменти, които вече са й предоставени от лекаря й.
В Америка обществеността изглежда силно раздвоена от решението й. Множество пациенти, също борещи се с рака, се обърнаха към Британи с молба да не слага край на живота си. “Аз не съм самоубиец и нямам желание да умра. Но истината е, че умирам, и че каквото и лечение да предприема, ще разруши напълно качеството на оставащите ми дни” – защити решението си тя. Британи обяви още, че близките й са решили да я подкрепят, след като заедно са проучили страничните ефекти от всички съществуващи терапии.
Кратките месеци живот след поставянето на диагнозата рак Британи посвети на борбата на всички пациенти, които също като нея желаят сами да вземат решението кога и как да свърши животът им. Ето нейната изповед, публикувана в сайта Elitedaily.com:
През последните две години обиколих множество болници заради силно главоболие и мигрена, но лекарите ме уверяваха, че това са “женски болежки” и ще отминат когато забременея. Това така и не се случи – макар че когато със съпруга ми посрещнахме последната нова година в Хийлдсбърг, правехме опити.
По същото това време най-после ми направиха скенер на главата. И това, което изследването показа, промени живота ми драматично.
Както много то вас знаят, на следващия ден получих диагнозата нелечим тумор на мозъка. Всичко, което ми се случи след този ден, беше една нова и съвсем различна реалност от живота ми преди. Девет дни след поставянето на първата диагноза, преминах терапия, с която да бъде намалено напрежението в мозъка и да се намали болката. След 70 дни обаче, изследванията показаха нарастване на тумора, което беше индикация, че ракът преминава в следваща фаза.
Лекарите ми казаха, че ми остават шест месеца живот.
На 29 години съм.
Когато научих, че ми остава толкова малко, първата ми мисъл беше за нещата, които трябва да кажа на близките и приятелите си: благодарността, обожанието ми към тях. На мига исках да им кажа колко много ги обичам.
Диагнозата освен това затвърди принципите ми, че в живота трябва да ценим хората, а не вещите. Че трябва да пътуваме и да видим света.
След като завърших колеж, имах шанса да работя като доброволец в развиващите се страни. Децата, които срещнах там, преминаваха през толкова много страдание, но въпреки всичко устояваха. Грижейки се за тях разбрах колко голяма е силата на човешкия дух и се научих на смирение.
Затова когато лекарите ми казаха, че болестта ми е нелечима, но че чрез различни мъчителни терапии мога да удължа живота си, аз избрах да поема по друг път. Избрах да прекарам времето си с моята майка и със съпруга ми. Избрах пътуването и приключенията.
Най-голямата трудност беше да приема, че смъртта е част от моята история на този етап от пътуването ми. И сега се страхувам, но през последните месеци преминах през интелектуален и емоционален процес, който ми помогна в голяма степен да приема нещата, които се случват.
Да приема смъртта е много по-лесно заради достъпа до death with dignity.
Думите не стигат да опиша успокоението, което ми дава мисълта, че няма да ми се налага да понеса ужасни болки и страдание. Тъй като съм млад човек и тялото ми още е силно, краят на живота ми би бил ужасяващ. И искам не само да спася самата себе си от подобна съдба, но и твърде много обичам семейството си, за да ги оставя със спомена за един такъв кошмарен изход до края на живота им.
Направих избор, който може да не е правилният за всеки, но вярвам – искрено и дълбоко – че всеки нелечимо болен човек в Америка заслужава да може да решава за себе си.
През повечето дни, аз дори не мисля за това как ще взема хапчетата. Но знам, че когато този ден дойде, ще имам куража и абсолютната убеденост, че правя най-правилното нещо за моето семейство – и ще ги изпия. Ще си отида в мир, заобиколена от тези, които ме обичат.
Избрах да се заема публично с тази кауза в един момент, в който повече от всичко жадувах за усамотение с моите близки, защото искам моята история да доведе до промяна. Искам всеки човек в Америка да има право да умре с достойнство.
Няма да съм жива, за да дочакам този ден, но се надявам всички вие да приемете каузата ми като своя.
Най-важните истини за живота
Не отвръщайте, когато ви обидят
